На 9 февруари 1999 година седемнадесет български медицински сестри са отвлечени от болницата, в която работят в Бенгази, Либия и затворени в полицейски участък в столицата Триполи. Следващите осем години и половина, пет от които прекарват в няколко либийски затвора по обвинения в умишлено заразяване с вируса на СПИН на повече от 400 деца. Валя Червеняшка е една от тях. Каква е истината отвъд познатите вече факти?
• Кои са истинските причини за заразяването на либийските деца?
• Кой вкара нашите медици в този зловещ сценарий?
• Каква е била целта на безкрайните заседания и процедури, на адските мъки и насилието?
• Какви реално са били отношенията между нашите медицински сестри – за приятелствата и предателствата?
• Какъв е бил животът им в Либия и какъв е той днес?
• Свърши ли времето на политическото говорене и помогна ли държавата ни на „петте български медицински сестри” да се почувстват истински свободни?
„Името ми е Валя Червеняшка. Може би сте чували за мен. Може би знаете моята история. Може би сте информирани за фактите, но нямате представа какво е да бъдеш на мое място. Аз ще ви разкажа за нещата такива, каквито съм ги видяла. Това е историята на най-страшните осем години от моя живот. Никога не съм си мислила, че ще премина през събития, достойни за описване в книга. Честно казано, бих предпочела никой да не знаеше за мен. Бих предпочела обикновения живот, изпълнен с дребните трудности и малките радости. Днес малко врати са затворени за мен. Малко са политическите мъже и жени, които да не познавам. Малко са местата, на които не биха ме приели. Малцина са тези, които ме отминават с безразличие. Ако само можех да заменя всичко това на цената на забравата... Но не мога! Затова искам да разкажа. Трябва да разкажа. Моите спомени не бива да стоят заключени. Така те ще останат, а аз ще си тръгна от тях. Знам, че само ако ги пусна на свобода, ще успея да освободя и себе си…"
„Когато започнахме да работим заедно, оставих вкъщи две неща – чувството си за жал и възпитанието си. Карах я да говори дори когато очите й се насълзяваха…” Николай Йорданов
Браво Кате.
ОтговорИзтриване